Киприяновата чума

Пандемията се появила първоначално в Африка и проникнала в почти всички части на империята в периода между 249 и 262 година. Разпространението й съвпаднало с разпада на държавността, когато всяка провинция издигала свой претендент за трона, а външните врагове – персите и готите започнали широкомащабни нападения и опустошавали източните провинции. Галските провинции пък били оплячкосани от франки и алемани.

Симптомите на болестта, описани от християнският епископ Киприян живял в Картаген са: диария, непрекъснато повръщане, треска, глухота, слепота, парализа на краката, оток в гърлото и кръвотечение от очите. Често инфектираните умирали. Римляните възприели тази епидемия като наказание от боговете. Според Киприян този мор бил знак, че краят на света и настъпването на божието царство са близо.

Според историците, симптомите приписвани от древните източници на ‚чумата на Киприян‘, по-добре съответстват на вирусно заболяване, причиняващо хеморагична треска, като ебола, а не на едра шарка.

Болестта се появила първоначално в Етиопия към 250-та година /където били пристанищата през които се внасяли луксозни стоки от Далечния изток/, а през следващата година достигнала до Рим и в крайна сметка се разпространила в Гърция и на изток към Сирия. В Рим от нея дневно измирали по около 5 000 души. От нея загинал и император Хостилиан. Археологическите находки от това време са идентифицирали голям погребален комплекс край Луксор /в Египет/, където били изгаряни жертвите на епидемията в опит да се спре нейното разпространение. Освен междуособиците и непрестанните войни с варварите, за разпространяването на епидемията допринесли периодите на суша, наводнения и глад, което показва значима климатична промяна.

Close Menu